ДОКОСНАТО МЪЛЧАНИЕ

СЕНКИ...

Онази църква вече не трепти,

а свещите отдавна прегоряха.

Души и кости... дим ли ги изви,

че вече се разхождат над земята?

Издяланият камък все тежи

с притегляне, което ме притиска.

Тревата ме препъва. Сто юзди

гласа и гърлото кораво стискат.

Да се завърна с времето назад

не мога. Но успявам да съм силна –

по път оставен да достигна вас,

трапезата оставена обилна...

Да седнем тихо. Привечер е пак.

Огнищата са топло приземени.

И само във припадналия мрак

и сенките пристигат уморени.

Щом искам много, ще ви доведа.

Преброждам и насън гората.

Приличам на изсъхнала река –

и ходя все, и търся си водата...

Потъвам светло. Няма да е сън

небето, под което ви намирам.

Онази жажда е изваден трън –

         намерен град.

      В руините се взирам.

...ЦЪРКВАТА

Основите са тънък паралел,

през който се надявам да премина.

Виж, август се разгаря. Пак е ден    

наметнат от небесната коприна.

Докосвам камък – хлад и тишина

оставят знак по тънката ми кожа.

Опитвам целостта да събера

и трайно в паметта да я положа.

Щом ти си кораб – имаш своя път.

С посоката. А кръстът е компаса. 

Отвек все тъй устроен е светът,                      

по божията милост и нагласа.

Под твоя купол майки и деца

се взират със надежда към небето.

До тях мъже с обветрени лица

молитвено полагат кръст в сърцето.

Но всички в този кораб устремен

отдавна са пристигнали където

изтлява дим. И всъщност пак е ден,

но в другия Хоталич. На небето.

...КРЕПОСТТА

Нагоре, все нагоре се върви

край плътната завеса на гората.

Ронлив е пътят и ще превали

през утрото, което още чака.

Щом тази крепост има своя връх

и стълбица опряна във небето,

дали ще имам още малко дъх?

Аз идвам отдалече. От полето.

По каменните груби стъпала

отдавна вече никой не минава.

Кънти в зелено куха тишина,

допряла гръб до близката дъбрава.

Полето ще достигне този връх     

и себе си навярно ще открие                  

под пластовете стара мъдра пръст.

На времето следите да изтрие.        

...КЪЩИТЕ

Тях времето почти ги разпиля…

По склона са насядали и чакат

да хлопне някой пътната врата,

да се провикне мъжки глас оттатък.

Мънистата потрепват – не жена,

богиня по поляната пристъпва.

Щом този хълм е горда висота

и времето назад ще се отдръпва...

Ще вляза през отворения праг.

Ще хлътна в непознатата вселена.

Не съм далечна. Сякаш съм си пак

в дома обичан, който ме приема.

Уютът скромен, грапавият под

допускат ме до своята подредба.

Глава навеждам. Нисичкият свод

ме кани да поспра и да поседна...

Опивам се... Не спирам да снова.

Сред къщите е спряла тишината.

От млякото на гъстата мъгла

отронва се избистрена  росата.

Отпивам с шепи – жаждата суша

и иска ми се тука да остана

където вместо мъртва тишина,

долавям звън отронен от камбана.

...ИМА ГО

Градът е стихнал. Вече не кипи

животът в остарелите му вени.

Покоят не престава да гради

стени. От самотата уморени.

Встрани от шум и празна суета,

личи контур със ясен отпечатък.

Не ми се мисли – колко ли боли 

щом всички са заминали оттатък?

Но има път. И нови гласове.

Прииждат по високото нагоре.

Хоталич пак надеждата кове –

очаква да посрещне нови хора.

Не е изгубен. Има го и днес

прегърнал здраво рамото на склона.

Преминал векове, стои над нас

с висока крепост наместо корона.