НачалоКонкурсЕсеЛюбен Гатев: "Хоталич - моето пътуване в Средновековието"

Любен Гатев: "Хоталич - моето пътуване в Средновековието"

             Светлите лъчи на жаркото на слънце галеха короните на дърветата. Времето беше леко задушно, но все пак приветливо. Шофирах автомобила си по тесния прашен път в очакване най-сетне да разгледам средновековната крепост край Севлиево – Хоталич. Нямах възможността да се насладя на звучните песни на птичките в небето, в ушите ми кънтеше само пронизителния шум на стария двигател. Вече подминавам табела с надпис 200 метра. Няколко мига по-късно паркирам возилото на удобно място.
   Със затварянето на вратата останах поразен.  Двама конници профучаха покрай мен и едва не ме повалиха на земята. Олюлях се и със сетни сили успях да се задържа на краката си. Дрънченето на доспехите им утекна в слуха ми.Няколко мига след като почудата ми премина, чух детски плач. Веднага се насочих към малка пътечка опасана с множество храсти откъдето се чуваше плачът. Охх, успях да се одраскам, откъде се взеха тези бодли ?! Ревът на детето става все по-силен и ясен, усещам, че го преближавам. Разпръсквам последните храсти с ръка и … отново занемявам, на малка полянка действително плаче дете, но не какво да е дете, а като че ли излязло от друга епоха ! Носеше малки островърхи черни обувки и малка туника изпълнена със сложни шарки, препасана със светлокафяво коланче. Не съм специалист по средновековно българско облекло, но смело можех да кажа, че това са дрехи на аристократичен род. Вече разбирах какво се случва, без да искам бях дошъл в точното време, ясно беше, че се провежда някаква историческа възстановка в крепостта. Трябваше първо да помогна на изгубеното дете да намери своите родители. Опитах да го успокоя, зададох му няколко въпроса, които сякаш не разбираше и продължаваше да реве. Тогава го хванах за ръка и поведох по виещите се пътечки. Изкачвахме се бавно по склона, в далечината вече се чуваше глъчка, колко ли много хора бяха дошли ?! Вдигнах поглед към небето и съзрях огромните крепостни стени. Странно. На снимките в рекламната брошура не изглеждаха да са така внушителни и завършени. Снимките винаги лъжат, казах си. Сепнат и върнат обратно от мислите си от пронизителния плач на детето продължих напред. Няколко стъпки по-нататък и …. Удивително! Като че ли цял един средновековен град беше оживял пред очите ми ! Десетки каменни къщи, съградени прилепнали една до друга, множество хора прекарващи добитака си по тесни кални улички, облечени в нещо като роба или невзрачна туника, при някои мъже забелязвам и типична средновековна риза. Всички те водеха своето ежедневие, вече сериозно се запитах, дали това наистина е възстановка или, или бях попаднал в миналото ?! Момченцето вече беше престанало да плаче, усетих как да ме дръпна за ръката и ме поведе през тълпата. Задушлива миризма  и също такава на животни изостриха обонянието ми. Хората не ми обръщаха никакво внимание, сякаш не съществувах, момчето продължаваше да върви вече уверено напред. Спряхме се пред доста майсторко направена дървена постройка с огромни носещи колони, вратата беше открехната, надникнах и забелязах средно висок мустакат мъж с мургаво лице и с нещо като работно облекло. Беше седнал на ниско столче с малка масичка и пилеше острието на великолепен меч, встрани забелязах окачени още няколко подобни екземпляра, бяха впечатляващи. Това беше ковачът.  Продължаваме напред, разминаваме се с няколко тежко въоражени конника за които също все едно не съществувам. Вече сме пред ниска постройка от камък. Вътре, отново мустакат майстор, този път грънчар вае чудни съдове. До него стои дългокоса жена с млечно бяла кожа, която кърми бебето си. Търкам невярващо очи, още не мога да проумея къде се намирам и какво виждам, когато детето отново ме дръпва за ръката и повежда из средновекоеното селище, като мой верен гид.  Отправяме се наново по лабиринта от улички, започва да ми прави впечатление, измъчените и угрижени лица на хората с които се разминаваме. С дрипави и неприветливи дрехи. Някои от тях се връщаха от полетата на равнината, където навярно цял ден са събирали реколтата, която ще предадът на своите господари. Тази картинка доста ми напомня за нашето съвремие… А къде ли са въпросните господари ? Вдигам поглед към небесата , към високите стени, някъде там, зад тях трябва да са те. Момчето беше забелязало погледа ми , и вече ме водеше натам. Неволно обръщайки се назад, забелязвам в далечината малко по-голяма сграда с голям метален кръст на върха й – църквата ! Няколко десетки богомолци се стичат към нея, изтръпвам при мисълта каква движеща сила е християнската вяра, както в миналото, така и в настоящето. След миг време се озоваваме пред огромна желязна порта, вградена във висока квадратна кула, при вида на момчето двамата стражари с блестящи доспехи застанали пред нея веднага нареждат нейното отваряне. Вътре ни посрещна лакей , който все едно виждаше само момчето. Поведе ни през серия тъмни и студени коридори , палейки факли, които осветяваха ловните трофеи окачени по стените. За миг изтръпнах.  Стигнахме до голяма осветена зала, по средата се намираше масивна махагонова маса, отрупана с най-различни дарове в скъпи съдове, краката ми потъваха в пухкавия килим, очите ми премижяха при вида златото и монетите пръснати из цялото помещение. Към нас преближи нисък мъж , облечен във великолепна разноцветна туника, щом го видя, момчето моментално се отскубна от мен, затича се и го прегърна. Мъжът кимна с глава, веднага се появиха двама слуги,които ме отрупаха с плодове, дивеч и скъпи платове. Боляринът бе първия човек, който ме бе забелязал в цялата тази средновековна приказка. Замръзнах ! Не знаех нито какво да кажа, нито дали изобщо ще ме разбере ако кажа нещо, нито как да постъпя. Вече виждах всичко нагледно, богатия охранен болярин , отрупан със злато и пари и бедния изтерзан народ, така е било преди, така ще бъде и за в бъдеще…
    Пронизителен кучешки лай разваля цялата картина. Изведнъж пред мен се появява ослепителното слънце. Разбирам че съм задрямал в колата на паркинга. Всичко това е било просто сън… Слизам от автомобила, взимам чантичката си, протягам се и с още по-голямо желание се отправям ориентиран по указателните табели към цитаделата, която само до преди малко беше цяла оживяла пред мен. Без съмнение ме очаква вълнуващ ден в средновековния предшественик на Севлиево.

Този интернет портал е създаден в рамките на проект BG161РО001-3.1.03-0004 „Осигуряване на достъп и социализация на Средновековен град и крепост „Хоталич”, който се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Регионално развитие” 2007-2013 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския фонд за регионално развитие.
Цялата отговорност за съдържанието на интернет портала се носи от Община Севлиево и при никакви
обстоятелства не може да се счита, че този документ отразява официалното становище на
Европейския съюз и Управляващия орган.