НачалоКонкурсЕсеЕлена Таракова: "Хоталич - моето пътуване в Средновековието"

Елена Таракова: "Хоталич - моето пътуване в Средновековието"

   Когато си малко момиче, не се замисляш за корените си. Твоята пътечка напред  опира в широко отворени хоризонти. Стъпваш бодро и дори си подсвиркваш с уста. Толкова много щастливи минути те чакат, да ги докоснеш с ръка. Чувстваш се като фея от приказките и като че ли само едно докосване е достатъчно, за да превърне жабата в красив /и непременно влюбен в теб/ принц. Сериозните въпроси са оставени на възрастните, заниманията ти се ограничават единствено в това, как да разпределиш в денонощието приятните си емоции. Е, имаш и класни, зубрене, домашни, но колко сладка след тях е ваканцията.

    Ваканциите отпреди прохождането си свързвам с пътуване към селото на баба и дядо, родителите на моята майка. Наистина около 400 километра ме делят от прегръдки и целувки за добре дошла, но автобусните неволи си заслужават. От градската шумотевица и бензинови изпарения изведнъж се озовавам в едно тихо селце, опряло гръб в Севлиевския балкан. Сутрин ме буди петелът на баба, а не алармата на мобилния ми телефон. Само да ми се прииска, и най-вкусните круши на света ме отнасят в баженството на рая.

   Обичам ваканциите на село, никога не знам с какво ще ме изненада баба. Тя е детска учителка, която дисциплинирано се грижи за моето „емоционално израстване”. В пристъп на тази понякога досадничка грижа един ден баба ме събуди рано, преди обичайното кукуригане, което често проспивах в хладните утрини. Зададох въпроса си с учудения поглед, който накара баба да се разсмее. Ставай, имам изненада за теб, отиваме на екскурзия. Изненадата си беше достатъчно основателен мотив, за да й простя ранното будене. Не беше минал и половин час и вече пътувахме към Хоталич. Какво странно име, напомня за хотел, ама  не е точно това, обясни ми баба. Това е крепост, или по-точно останки от крепост отпреди цели единадесет века. Даже не мога да си представя какво толкова ги е занимавало хората тогава, че да нямат нужда от удобства /с това свързвам хотела; а, също и с екскурзии като днешната/.

    Хоталич се оказа твърде близо, изникна буквално от стръмното, точно пред носа на автобуса. Навалицата от баби и внуци се изсипа от возилото и весело забърбори по хълма. Баба започна лекцията, още преди да сме видели нещо отвъд камарите камъни. Те приличаха на стена, ама не цяла, а нащърбена като разгъната хармоника. Според любознателната ми баба тази крепост е съществувала като военно укрепление,  далеч преди тук да заживеят българи.  Някъде през Х век зидовете са били стегнати: камъните – споени с хоросан/средновековения цимент/, кулите – издигнати в небето, така че пиле да не прехвръкне, без да е забелязано. Вратите пропускали – от изток и юг - само свои и добронамерените чужденци. Според археолозите и вратите на къщите били само от изток или от юг. Дали пък новопокръстените хоталичани не са криели под ризите си по някоя езическа муска. Или в тишината на храма старите богове надничали от  изток и от юг - просто за да объркат симетрията и на без това обърканите българи-славяни-траки.

   Нищо чудно и старите богове, и новият спасител на българите да са имали пръст в разцвета на този град. Уж укрепление, значи само за отбрана, пък  за няколко века  каменните зидарии се простират на внушителните за онова време 58 декара – 15 за вътрешния и 43 за външния град. Не само щитове и доспехи са дрънчали около крепостните стени, защо иначе ще се строят къщи на два етажа и глинени тръбопроводи, пък и керамични пещи, работилници, църкви. Тук животът продължил да бълбука по тесните проходчета между сградите до далечния ХVІІ век – въпреки византийци и турци, въпреки кръстопътните ветрове около старопрестолното Търново, въпреки пропадналите и може би после възкръснали надежди.

   От известно време баба ме е изоставила на похвалния ентусиазъм да катеря хълма към цитаделата и да „проучвам” Хоталич  самостоятелно. Вероятно обсъжда актуалните селски политики с другите баби под някоя апетитна сенчица. А аз бързам да погледна света на моите предци от високото. Там, където нощната стража е бдяла в тревожните години на нашествия и разделени семейства. Ето ме на върха. Под краката ми една сребриста змия лениво влачи снагата си сред узрелите ниви. Слънцето се чуди къде да изпрати дългите си ръчички – да погалят жълтите главици на слънчогледите, или да се разхладят в огледалните води на реката-змия. Горещо е, камъните парят, хоросанът капе в ръцете ми. 

   В триметровия зид, на педи от земята виждам процеп. Съвсем тъничък, колкото да улови някой заблуден слънчев лъч. Опипвам камъка около него, дали пък не е вход към някое скривалище?! И дори съкровище! Е, това не е Троя и аз не очаквам да открия огърлицата на принцесата. Макар да се казвам Елена. Камъкът наистина се отмества, отваря се малко входче, нещо като тайник. Съвсем скромен, не за съкровище. Пръстите ми ровят във влажната дупка. Не откривам нищо, може би просто времето е изяло хоросана, пък аз си фантазирам за разни съкровища. Тъкмо ръката ми разочаровано спря тършуването и нещо остро ме убоде. Спрях отстъплението и опипом намерих, наистина намерих съкровище – малко метално кръгче, прекъснато, с по дебело начало и изящен край. Приличаше на обеца. Губеше се в меките сгъвки на дланта ми. Коя ли девойка напразно го е чакала?... Вричането в любов. Целувката. И обеците за сватбата.

***

   Пламъците пъплеха по билото. Вечерният ветрец ги гонеше към скалите на върха. Ако не бяха задавените стенания, грозните викове на подпалвачите, отчаяните молби за милост, ужасът щеше да има други имена. А сега – предателство. Опожарено минало. Стъпкана вяра. И чуждо наречие, което те стиска за гърлото.

   Младият мъж се отдръпна от края на стражевата кула и опря гръб в камъка. Краката му не го слушаха, свличаха тялото му към нищото. Долният град вече го нямаше. На мястото на сгушените една в друга каменни къщички сега зееха като рани тлеещи пепелища. Въглените се разгаряха от вятъра и от време на време лумваха пламъци – колкото да осветят за кратко лицата на бягащите към равнината хора. И Елена е някъде там. В пръснатите от ятаганите жители на долния град. Не го послуша, не остави родителите си, братчето, милите спомени отпреди да стане жена. Не потърси закрила зад яките стени, които пазеха болярските щерки. Не му повярва, че този път ще стане страшно.

   И друг път плашещи слухове  пристигаха в градчето от всички страни. Отсядаха в хана, който събираше свои и чужди, и там, близо до пътя към Търново, се разменяха думи и удавени в чашите мисли. За било и небило. Елена не вярваше на хората, които замръкваха в кръчмата на хана. Те си търсеха приказка и често си намираха белята. Защото пиенето им беше на сърце. Повече от земята, повече от дома. Не вярваше, че и чуждите, дето надигаха чашите с тия безделници, бяха по стока от тях. Само искаха да разбъркат главите на онези, които бързаха да седнат на масата им,  за да посеят в сърцата им страха – ей така, от лошотия, от безделие. Но Елена не знаеше, че сега странниците говореха истината. Защото я бяха видели с очите си  и като по чудо бяха отървали кожите. Не търсеха обичайното празнодумие по хановете, а бягаха. Бягаха от пожарите и смъртта, които заливаха българската земя.

   Една нова сила, една нова вяра идеше да покаже своите  представи за господство и справедливост. И да начертае бъдещето на българите. Но иззад оградата на  малката си къщичка Елена не можеше да види лицето на тази сила. С чистото си моминско сърце тя вярваше, че колкото и лоши понякога да са хората, все пак всички живеят на една земя, събужда ги едно слънце, храни ги една обща надежда за доброто, което иде. Затова не послуша любимия, не потърси спасение за любовта им. А мислеха за сватба. За деца. За свой дом в края на улицата, близо до скалите. Елена вече знаеше какви цветя ще засади на входа и нощем ги виждаше разцъфтели в краката си, галеше крехките им листенца и им пееше.

   Глухи удари с нещо огромно и обло изтръгнаха мъжа от унесеното люшкане във времето. Потресеното му сърце биеше до пръсване. От спомена ли, от писъците, които не секваха, или от задушливия дим на пожарите. Не знаеше и нямаше време да мисли върху това. Смъртта беше на прага на крепостта. Ударите ставаха все по-силни, дъските се огъваха и скърцаха, можеше да усетиш как вътрешността им се разбива на трески и всеки момент ще рухне. Трябваше да се погрижи за последното нещо, което го свързваше с Елена и с щастливите минути, когато имаха за какво да мечтаят. В един вътрешен джоб на връхната дреха пазеше наушници, с които искаше да зарадва любимата в деня на сватбата им. Трябваше да ги скрие някъде тук, под горещите камъни. Те бяха единственото нещо, което имаха за споделяне. Трябва да е сигурен, че няма да изгуби в битката последните зрънца надежда, които му бяха останали. И когато се върнат...Ще разровят изгорялата трева, ще я напоят обилно с вода и Елена ще засади своите цветни лехи. А той ще събере обгорелите камъни и ще строи.

    Беше на педи от основите на крепостната стена. Отмести един камък и постави в нишата наушниците. Погали ги, сякаш галеше косите на Елена, и изтича бързо нагоре, към своя пост. Елена трябва да е преминала вече брода на реката. Дано...дано е успяла. Господи, дано е успяла.

   Боже, не ни изоставяй сега, спаси Елена, спаси ни, спаси децата ни...

   Една ръка прекръсти отблясъците от пожара. Портата рухна с дивашки кръсъци. Елена...

***

   Елена... Елена, къде се губиш в тоя пек. Ще те изядат змиите. Баба ми се смееше, в маранята червеният й шал грееше по-силно от слънцето. Обърнах й гръб и бързо намерих тайника, сложих там малката обеца и я погалих за сбогом. Чувствах някаква странна тъга. Сякаш нещо ми е било отнето. И не мога да си го върна. Камъните криеха тайни, обич, сълзи и пожари. Криеха частица от моето минало. Кой знае. Може би дървото, под което баба ми бе спряла да си почине, е поникнало от семе, оцеляло в изгорялата трева.

   Бабо, като се върнем у дома, искам да ми разкажеш. За твоите баба и дядо. И за техните. Да се върнем при тях. Колкото може по-назад. Можеш ли, бабо? Баба ми ме прегърна през кръста и двете бавно заслизахме към паркинга. Прииска ми се да остана. Още малко... Един бял силует чакаше да ми помаха с ръка. Иззад дървото на склона.

Този интернет портал е създаден в рамките на проект BG161РО001-3.1.03-0004 „Осигуряване на достъп и социализация на Средновековен град и крепост „Хоталич”, който се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Регионално развитие” 2007-2013 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския фонд за регионално развитие.
Цялата отговорност за съдържанието на интернет портала се носи от Община Севлиево и при никакви
обстоятелства не може да се счита, че този документ отразява официалното становище на
Европейския съюз и Управляващия орган.