НачалоКонкурсЕсеДимитър Спасов: "Хоталич - моето пътуване в Средновековието"

Димитър Спасов: "Хоталич - моето пътуване в Средновековието"

Казват, че водата има памет. Неподвластна на моделиране, внушение и тълкувание. Паметта на водата е паметта на света – твърде стар за да е познаваем за нас и твърде дълговечен, за да се интересува от мимолетната ни суета. Нашата, човешката история, не се съхранява в паметта на водата. Тя се съхранява в паметта на камъка.

         По цялата земна шир, разпръснати се белеят каменните кости на отдавна мъртви градове и цивилизации. Следи от тях личат сред южни пустини, обливани от  изгарящият огън на слънцето. Сред джунглите, задушили руините им под зелен покров от лиани, храсти и дървеса. Сред сковаваните от леден вятър степи на севера. Сред гмежта на днешните живи мегаполиси, неподозиращи и нехаещи за корените на своите градове и агломерации…  Навсякъде, из целия свят камъните пазят в паметта си афоризми, мисли и пасажи от пребиваването на хората. Има места обаче, където камъните разказват не откъси, а цели глави и дялове от човешката история. Едно от тези места е България.

         Твърде много са народите и цивилизациите, предявявали право на собственост върху земята, която на свой ред и ние наричаме наша. Всички те са привнесли своя неоценим принос за оформяне на днешната цивилизация и мироглед, които по ирония на съдбата, днес наричаме „Западни”. Надали днес Западът щеше да е същия, ако траките не бяха дарили на света своя пантеон от богове и своята митология. Надали същия този Запад щеше така арогантно да господства над света ако именно тук не бе мястото, където бе преведено на латински Светото писание, ако Тервел не бе спасил загиващия Константинопол, ако България не бе изиграла ролята на буфер между Православието и Католицизма, ако дуализмът на богомилите не бе запалил ренесансовата искра, или ако не бяхме поели убийственият удар на Османското нашествие…

 Да, ние живеем в люлката на днешната цивилизация. Уви, само камъните помнят това. Дори когато видим, прочетем или научим за нявгашната сила, слава и гордост на предците си, ние гледаме удивени и се питаме – що ли за хора са били те, та така са сразявали враговете си? Как са сторили така, че светът да се прекланя пред тяхната мощ? Коя е причината да се затрият тези хора и тяхно място да се появим… ние? Дивим се и не смеем да повярваме на камъка, чиято памет е вдълбана от длето, което може би още лежи в мазето на някой стар български дом. Затрупано и забравено като българското достойнство.

Историята на една от тези хранителници на българската памет започва във времето поделяно между късната античност и ранното средновековие. Разтеглена, обезкървена и лишена от единна воля, Римската империя губила битка след битка. Преживяла набезите на хуни, готи и весготи, старата империя се подготвяла за нови врагове – славяни и авари. Някъде през тези години – VVIвек се предполага, че е построена крепостта, известна днес като Хоталич. Колко дълго и с какви кратки и по-дългосрочни успехи нейните защитници са отблъсквали нашествениците не е ясно. Вероятно, крепостта е била сред веригата от подобни защитни съоръжения, които не са приютявали особено голям военен гарнизон в мирно време, но са поддържали постоянен запас от хранителни продукти – предимно зърно, та при нужда да събират зад стените си жителите на околните села, заедно с добитъка и имуществото им. При светкавичните атаки на околните варварски народи, подобна тактика давала резултат. Обикновено, след като погладуват няколко дни сред опразнените околности на крепостите, нашествениците пускали някоя и друга стрела към бранителите и вбесени си тръгвали.

Както е видно от историята обаче, тази дефанзивна стратегия не дала желания дългосрочен резултат. Легионите на Юстиниан били далеч – както по слава, така и по мощ от тези на Август. Василевсите нямали лудостта и силата на Цезарите. Из Илирия и целия Балкански полуостров шетали весготи, хуни, авари и славяни. Понякога срещу тях били изпращани войски, но по-често в сила влизала прословутата византийска дипломация, насъскваща един народ срещу друг. Едни или други от нашествениците били обявявани за Федерати на империята, получавали богатство и знаците на властта лично от императора, а впоследствие, също от него и кинжал в гърба. Така балканските земи били потопени в кръв и обезлюдени, крепостите изоставени, а правилата определени. Правила, които по тези земи носят вибрацията си и до днес – омраза, недоверие и много сметки за разчистване между отделните народи. Правила, които взели главата и на своите автори.

Авари и славяни, заселили се в опразнените земи около Дунава, били проблем по-скоро за статистиците, отколкото за военните в Константинопол. Неясният им брой и племенна структура ги правили приемлив буфер между Новият Рим и далеч по-кръвожадните народи на севера и изтока. Това обаче не продължило дълго. Преселението на народите, движението на племена и цивилизации в земите на изток застрашили земите на едни от най-мощните федерати на империята (нека я наречем със съвременното й име – Византия) - българите.

Обявявайки земите около Дунава за свое владение, българите наложили не само своята сила и култура, но и нещо много по-важно, което ги отличавало от своите предшественици. Своята държавност. Там, където волята или нуждата повелявали, се издигнали каменни градове. Там, където възможностите позволявали, стари крепости заживявали отново. Така някой си болярин Хотел, върнал духа на старата римска руина, настанил се в нея заедно със семейството и приближените си, предоставил на местните закрила и подслон и те дали на града част от своята душа. Било някъде през X век.

Десетият век от христовото летоброене бил тежък за българската държавност. Застанала между силите на Византия и заплатените от нея киевски руси, България загубила своята независимост. Хоталич, със своето местонахождение между твърдините Търново и Ловеч, вероятно е имал своето значение в тежката война. През последвалите два века историята на Хоталич не е част от историята на България, а част от далеч по-дългата и трогателна история на българите.

Като административна единица, Хоталич (Хотел, Хотелец) се превърнал в истински средновековен център на феодално владение. Извън вътрешната крепост, дом на местния владетел, семейството му, висшите духовници и тяхната прислугата, се издигал (от гледната точка на владетеля – разстилал) външния град. Зад стените му, тласък за развитие получили местните икономика, религия и свързаните с тях занаятчийски, духовни и книжовни задруги. Тесните му улички оживявали с първите лъчи на слънцето. Занаятчии и търговци отваряли кепенците на работилници и дюкяни и се поздравявали с новия ден, хвърляйки по един поглед кой е станал по-рано и кой - закъснял. От страноприемниците се понасяла миризма на топла храна. Макар да свършили това предходната вечер, главите на търговски семейства вадели монетите от вчерашния оборот, везните и започвали да смятат стойността на разнообразни монети, понякога пропътували половината свят, за да влязат в кесиите им. Според количеството им и задълженията към доставчици и към хазната, търговецът потривал доволно мустак или загрижено поглеждал широко зяпналите го деца. Толкова близко до сърцето и толкова далеч от очите! През портите на града по един или на групи се задавали селяни. Ако е рекъл бог – с нещичко за продажба. Ако не – я със скъсаните обувки на дечурлигата и някоя медна пара за кундурджията, я с брадва на рамо в търсене на работа и препитание. Сред тях се шляели свободни от наряд войници, музиканти, крадци и нехранимайковци. Някъде преди обяд от горната крепост се задавал господарят. Съпроводен от прислужници, стражи и ласкатели, окичен с коприна и злато. Понякога хвърлял някому монета, друг път нареждал другиму бой с пръчка, но винаги посещавал златаря и черквата. В този ред. Дали царската воля идвала от Цариград или от Търновград, за златаря и за кундурджията било все едно. Не така било обаче за самия болярин. Отдадени на политически игри и интриги, аристократите играели опасната игра на властта, в която за разлика от днес рискували не оставка и нагласен съдебен процес, а екзекуция или чаша отрова. Остарялото, Аспарухово „Кръв за земя” било заменено с далеч по-модерното „Кръв за пари”. Концентриран над тези си терзания, подобно на мнозина свои „колеги”, докато (дано грешим) злорадствал над участта на Константинопол и всички останали досадници, падащи на снопи под османския ятаган, едно утро феодалът на Хоталич се събудил от настойчивите викове на ранобуден билюкбашия и неговите еничари. Какво ли е направил? Съдейки по тъжната практика от онова време, вероятно е отворил широко врати и е предложил питателна закуска на гостите си. 

 Всъщност не е задължително да се е случило така. Нека за миг помечтаем как обграден от посечените си братя, владетелят вдигнал в ръце меч и кръст и с боен вик „България” на уста се врязал в черните еничарски редици, за да ги прокълне с кръвта си. В двата случая изходът бил предрешен. Османлиите сринали крепостта, изгорили архивите и прогонили останалите живи, давайки началото на днешния град Севлиево. След тях останали камъните, гробовете и чувството, което нощем витае на границата между този и отвъдния свят. Понякога ясно и осезаемо, понякога недоловимо и далечно. Извиращо вечер от каменните стени на бойници и кули и намиращо покой призори в измамната святост на черкви и некрополи. Търсенето на нетленния дух на Хоталич, всъщност е търсене на нетленния дух на България. Идете в Хоталич и потърсете искрата в себе си. Ако я откриете, пътешествието ви ще бъде завършено. Мракът, който като стена разделя вчерашните от днешните българи ще се срине и във вените ви ще заиграе кръвният завет на траки, славяни и прабългари. Но когато търсите дух, не го търсете в камъка. Той е просто носител на памет. Сред каменните руини потърсете духът на България в сърцето си.

Този интернет портал е създаден в рамките на проект BG161РО001-3.1.03-0004 „Осигуряване на достъп и социализация на Средновековен град и крепост „Хоталич”, който се осъществява с финансовата подкрепа на Оперативна програма „Регионално развитие” 2007-2013 г., съфинансирана от Европейския съюз чрез Европейския фонд за регионално развитие.
Цялата отговорност за съдържанието на интернет портала се носи от Община Севлиево и при никакви
обстоятелства не може да се счита, че този документ отразява официалното становище на
Европейския съюз и Управляващия орган.